Тя не е нито прогрес, нито защита на слабите, а идеология на символичната власт, която използва езика, морала и идентичността, за да подмени свободата с нормативна лоялност
Момчил Дойчев
„Социалистите казват „публична собственост“. Това, което имат предвид, е „държавно контролирана собственост“.
Социалистите казват „държавна помощ“. Това, което имат предвид, е „държавна помощ с парите на данъкоплатците“.
Социалистите казват „социална справедливост“. Това, което имат предвид, е „селективна справедливост“.
Социалистите казват „равенство“. Това, което имат предвид, е „уравниловка“.
Защо изопачават истината по този начин? Защото не смеят да признаят социалистическата реалност.
Един от начините да се унищожи капитализмът, казва Ленин, е да се обезцени валутата му.
Другият начин е да се обезцени езикът му.
Винаги, когато можем, нека, като Лутер, заковаваме истината на вратата – и нека го направим на недвусмислен английски език.“
— Реч на Маргарет Тачър пред Консервативния централен съвет през 1976 г.
Затова „левите“ толкова мразят „дъщерята на бакалина“.
Обезценяването на нормалния език е в основата на репресивната неосоциалистическа ултралиберална идеология на т.нар. „политическа коректност“. Това, което новите леви идеолози имат предвид е създаване репресивна идеологическа машина за унищожаване на смисъла на понятията. Политическата коректност (ПК) не е продължение, а израждане и подмяна на класическата либерална толерантност. Тя представлява нова идеологическа форма на нормативен контрол, която:
- ограничава свободата на изразяване;
- замества аргументацията с морално клеймене;
- превръща жертвения статус в източник на политическа власт.
Трябва ясно да се разграничава:
- либералната толерантност → свобода въпреки различията.
- политическата коректност → контрол чрез различията.
Либералната толерантност в нейната класическа традиция произтича от идеите на Просвещението (Лок, Мил, Монтескьо).
Основана е на индивидуалната, а не на груповата идентичност.
Защитава свободата на словото, включително за „неудобни“, „обидни“ и непопулярни мнения.
Допуска конфликт на идеите като условие за постигане на истината.
Политическата коректност заменя индивидуалната отговорност с колективна идентичност; пренаписва езика като инструмент за власт; превръща субективното „чувство за обида“ в критерий за цензура; отменя универсализма в полза на морална групова йерархия.
Така ПК подкопава самите основания на либерално-демократичния ред, докато претендира, че го защитава и „усъвършенства“.
Защо е създадена ултралибералната идеология на политическата коректност?
Аз предлагам структурно, а не конспиративно обяснение. ПК възниква като резултат от няколко дълбоки процеса:
1. Криза на класическия либерализъм
Изчерпване на големите идеологически конфликти след края на „Студената война“.
Загуба на морален хоризонт и смислово ядро на „левите“ идеолози.
Търсене на „нов враг“ и „нова кауза“.
ПК заема мястото на морален заместител на провалената комунистическа идеология.
2. Провалът на левите утопии
След краха на комунизма социалната критика се премества:
от икономиката → към културата;
от класата → към идентичността;
от неравенството → към „дискриминацията“.
ПК е културна трансформация на неомарксистката критика, без икономическия ѝ радикализъм.
3. Инструментализация на морала
Политическата коректност:
морализира политиката;
превръща несъгласието във „вина“;
делегитимира опонента не чрез аргументи, а чрез стигматизация.
Това позволява символично насилие, без открита репресия.
4. Какво обслужва политическата коректност?
Тя има три основни функции:
1. Нов механизъм за власт и контрол
Контролът над езика означава контрол над мисленето.
Самоцензурата заменя държавната цензура.
Академични, медийни и корпоративни елити налагат „приемливия дискурс“.
Това е мека, но ефективна форма на езиков и мисловен авторитаризъм.
2. Легитимация на елитите
ПК дава морално превъзходство и икономически привилегии на определени подтиснати социални групи.
Елитите се представят като „защитници на уязвимите“, без да провеждат реална социална политика.
„Борбата“ против социалната несправедливост се замества с езикови и символни жестове.
Това е идеология на постполитическата епоха и на „постдемокрацията“.
3. Фрагментация на обществото
Разделя и парцелира обществото на конкуриращи се идентичности, на „колективни балони“, които воюват идеологически помежду си.
Това унищожава общия граждански език.
Подкопава солидарността и универсализма на понятията за „добро“ и „зло“, за „истина и лъжа“, за „красиво и грозно“…
Така се обезсилва всяка обща демократична воля.
5. Заключение
Политическата коректност не е нито прогрес, нито защита на слабите. Тя е:
идеология на символичната власт, която използва езика, морала и идентичността, за да подмени свободата с нормативна лоялност.
Истинската алтернатива не е „политическата некоректност“, а връщане към либералната толерантност, основана на: свободата на словото; универсализма на понятията; рационалния спор; автономния отговорен индивид.
